Десет години след анонсирането на филма през май 2006 г., дълго чаканият „Warcraft: Началото“ най-накрая ще бъде по кината от 10 юни 2016 г. По-малко от месец преди световната премиера на филма можем да се запознаем и с официалната му предистория в книгата „Warcraft: Дуротан“ (ИК „Сиела”) на Кристи Голдън. Очаква се до края на юни да излезе и втората книга – „Warcraft“, която е изцяло по филма и се фокусира върху войната между Ордата и Алианса.
През 1994 г. едно малко гейм студио променя завинаги тенденциите в игралния бизнес, пускайки на пазара играта Warcraft: Orcs & Humans. Никой не очаква, че рожбата на Blizzard Entertainment ще се превърне в абсолютен феномен, и че 22 години по-късно всеки, който е имал дори бегъл досег с развлекателната индустрия, е чувал за Warcraft.
Серията се състои от пет основни игри – Warcraft: Orcs & Humans, Warcraft II: Tides of Darkness, Warcraft III: Reign of Chaos, World of Warcraft и Hearthstone: Heroes of Warcraft. Четвъртото заглавие от поредицата, World of Warcraft влиза в книгата „Световни рекорди на Гинес“, като най-популярната абонаментна онлайн ролева игра, а приходите от над 10 милиарда долара я превръщат в най-печелившата компютърна игра на всички времена.
Изданието „Warcraft: Дуротан“ ни въвежда в сложния и особено богат свят на орките Дренор, който е изправен пред сигурна смърт – зимите стават все по-студени, дивечът намалява драстично и дори плодовете вече се превръщат в лукс. Докато гордият клан Фростулф, предвождан от Дуротан, се бори за оцеляване, се появява надежда за спасение: мистериозен странник на име Гул’дан, който разказва истории за един нов, далечен свят, пълен с живот и необятни полета за лов на дивеч. Свят, готов за завоевание. Свят, наречен Азерот.
Вождът Дуротан е изправен пред особено трудния избор – да изостави земите на орките и да забрави традициите, повеждайки клана към непознатото, или да обрече всички на сигурна смърт.
Warcraft: Дуротан
Светът на орките Дренор умира. Гордият клан Фростулф се бори за оцеляване, но зимите стават все по-студени, а дивечът намалява. Единствената надежда за спасение идва в лицето на мистериозния странник Гул’дан, който разказва истории за един нов свят.
Warcraft: Дуротан, Кристи Голдън
Откъс
Кървавата следа димеше в снега и Дуротан, син на Гарад, внук на Дуркош, победоносно изрева. Това бе първият му лов, първият път, когато използваше оръжието си върху живо същество с намерението да убие, а кръвта доказваше, че острието е намерило целта си. Очаквайки похвала, той се обърна към баща си, изпъчил тесния си гръден кош от гордост. Изражението на лицето на лидера на клана Фростулф1 обаче го смути.
Гарад поклати глава. Дългата му лъскава коса падаше свободно върху могъщите му рамене. Той бе възседнал великия бял вълк Айс, а малките му тъмни очи бяха сурови, когато заговори.
– Пропусна сърцето, Дуротан. Фростулф винаги успяват от първия удар.
Лицето на младия орк, засрамен и разочарован, се наля с кръв.
– Съжалявам, че се провалих, татко – заяви той, като се стремеше да стои колкото се може по-изправен на гърба на своя вълк Шарптут.
Помагайки си с колене и длани, дълбоко заровени в гъстата козина на Айс, Гарад подкара вълка и го спря до този на сина си.
– Не уби с първия си удар. Не си провалил мен.
Дуротан погледна баща си в недоумение.
– Целта ми е да те уча, Дуротан – продължи Гарад. – Някой ден може да си главатар на племето, ако Духовете повелят, и не ми се иска да ги оскърбяваш без нужда.
Гарад посочи кървавата диря.
– Слез и върви с мен. Нека ти обясня. Дрек’Тар, Уайз-Иър, елате с нас. Останалите, изчакайте, докато ви повикам.
Смущението и любопитството се смесиха със срама в сърцето на Дуротан. Той изпълни покорно нареждането на баща си, плъзна се по гърба на Шарптут, след което сърдечно го потупа. Дали ледените вълци бяха опитомени от клана заради цвета на козината си, или цветът бе дал името на клана, никой вече не знаеше. Отговорът бе потънал в мъглата на миналото. Шарптут изпуфка и близна лицето на господаря си.
Дрек’Тар бе шаманът старейшина на племето – орк, който контактуваше с Духовете на Земята, Въздуха, Огъня, Водата и Живота. Според древните предания, те живееха далеч на север, на Края на света, в Дома на Духовете. По-възрастен от Дуротан, но не и старец, Дрек’Тар бе загубил зрението си по време на битка години преди раждането на младежа. Вълк на противников клан бе захапал лицето му. Пораженията върху плътта не бяха големи, но и малкото стигаше. Един от зъбите извадил едното му око, а другото скоро след това помътняло. Дуротан можеше да забележи тънки избледнели белези, подаващи се иззад парчето плат, което Дрек’Тар винаги носеше, криейки погубените си очи.
Липсата на едно сетиво обаче му бе донесла друго. Не след дълго развил способността да усеща Духовете с умение, несравнимо с това на по-младия му чирак. От време на време Духовете дори му изпращаха видения от дома си на Края на света, в далечния Север.
Никой не можеше да го нарече безпомощен, защото, докато можеше да се държи на гърба на верния си и обичан вълк, Дрек’Тар бе в състояние да ходи навсякъде, където ходят и другите орки.
Баща, син и шаман поеха през дълбоките преспи, успоредно на кървавата диря. Дуротан бе роден по време на виелица, добро знамение за бъдещето на клана Фростулф. Домът им беше на върха на възвишението Фростфайър и докато снегът неохотно отстъпваше пред топлината на летните месеци, нещо в него намекваше, че с нетърпение чака неизбежното си завръщане. Никой не знаеше кога племето бе превърнало негостоприемното място в свой дом. Всичко, което помнеха, бе свързано с това място. „Винаги“ – бе отговорът, който един от старите орки бе дал на въпроса на Дуротан откога живеят там, когато бе пораснал достатъчно, за да прояви интерес.
Нощта обаче наближаваше и студът показваше зъбите си. Дебелите топли ботуши от кожа на клефтхуф една опазваха краката на Дуротан сухи, и той усещаше как пръстите му започват да изтръпват. Вятърът се усили и режеше като с нож, дори под дебелото кожено наметало. Той потрепери, чакайки баща си да проговори. Кръвта по снега бе спряла да дими и вече замръзваше.
Дирята ги водеше през широко снежно поле, брулено от вятъра, към група дървета в подножието на планината Грейтфадър, най-високия връх на верига, продължаваща стотици километри на юг. Според преданията планината била пазител на клана, разперила каменни ръце между хребетите Фростфайър и южните земи. Ароматът на свеж сняг и смолисти шишарки изпълни ноздрите на Дуротан. Светът бе притихнал.
– Не са особено приятни, нали? Дългите разходки в снега? – най-накрая продума Гарад.
Дуротан се зачуди кой ли е правилният отговор.
– Един Фростулф никога не се оплаква – пробва той.
– Да, така е, но… въпреки всичко си е неприятно.
Гарад се усмихна на сина си, а устните му опряха в глигите. Дуротан усети, че отвръща на усмивката, и облекчено кимна.
Гарад се пресегна към наметалото на сина си и прокара пръсти през козината.
– Клефтхуф. Яко животно. Духът на Живота го е надарил с гъста козина, дебела кожа и мазнина под нея, за да оцелява по тези земи. Ранен, обаче, става твърде бавен, за да се топли. Изостава от другите в стадото, така че и те не могат да го стоплят. И студът побеждава.
Гарад посочи дирята. Личеше, че звярът се е препъвал, вървейки.
– Объркан е. Боли го. Уплашен е. Той е живо същество, Дуротан. Не заслужава това. Не заслужава да страда.
Изражението на Гарад стана по-сурово.
– Някои кланове са жестоки. Те обичат да изтезават плячката си… и враговете си. Фростулф не намираме удоволствие в страданието, дори в това на враговете ни, какво остава за това бедно животно, което ще засити глада ни.
Дуротан усети как отново се изчервява от срам. Този път не заради себе си или неточния си прицел, а защото не се бе сетил сам за казаното. Неуспехът му наистина бе провал, но не защото се е показал като лош ловец, а защото бе причинил ненужни страдания на животното.
– Разбирам… – промълви той. – Съжалявам.
– Не се извинявай на мен – отсече Гарад. – Не мен ме боли.
Кръвта вече бе по-прясна, на големи локви в дупките в снега, оставени от неравномерните стъпки на клефтхуфа. Водеха покрай няколкото самотни дървета и се скриваха зад няколко канари, покрити със сняг.
Там го намериха.
Дуротан бе ранил младо животно. Тогава му се бе сторил огромен звяр, докато гореше в първата си кръвожадна ярост. Сега виждаше, че плячката му – мъжки беше – не е толкова едра. Ала все пак бе с размерите на трима орки. Козината му бе рунтава, дъхът му се кълбеше, пресеклив, а езикът облизваше затъпените жълти зъби. Малките му очички, хлътнали в черепа, се разшириха при вида на орките. Опита се да се изправи, от което зле хвърленото от Дуротан копие само се заби по-дълбоко в плътта му, а краката му започнаха да рият в кървавата снежна каша. От стоновете на агония и упоритостта на животното стомахът на Дуротан се сви.
Младият орк знаеше какво се очаква от него. Баща му го бе подготвил за лова, описвайки къде са органите на клефтхуфа и най-добрият начин да бъде убит. Дуротан не се поколеба. Завтече се толкова бързо, колкото му позволяваше снегът, сграбчи копието, изтръгна го и прободе сърцето, отпускайки се с цялата си тежест.
Клефтхуфът потръпна в смъртта си и се отпусна върху снега, а горещата му кръв оплиска козината му и околния сняг. Дрек’Тар се доближи до Гарад, наклони глава и се заслуша, докато Гарад гледаше към Дуротан в очакване.
Дуротан върна погледа, след което обърна глава към убития от него звяр. Вгледа се в сърцето си, както го бе учил баща му, и приклекна в кървавия сняг до животното. Изхлузи ръкавицата и положи длан върху трупа, все още топъл.
Почувства се странно, когато заговори, и се надяваше думите му да са добри.
– Дух на клефтхуф, аз, Дуротан, син на Гарад, внук на Дуркош, ти благодаря за живота ти. Месото ти ще помогне на народа ми да оцелее през зимата. Кожата ти ще ни топли. Ние… Аз съм ти благодарен.
Направи пауза и преглътна.
– Съжалявам, че последните ти мигове бяха изпълнени с болка и страх. Следващия път ще го направя по-добре. Ще се целя, както ме е учил баща ми – точно и непоколебимо.
Докато говореше, Дуротан усети наново животворната плътност на наметалото си, на ботушите си. Погледна към баща си и Дрек’Тар, които кимнаха одобрително.
– Фростулф са умели ловци и могъщи воини – каза Гарад. – Никога не проявяват безсмислена жестокост.
– Аз съм Фростулф – гордо заяви Дуротан.
Гарад се усмихна и положи длан на рамото на сина си:
– Да, сине, ти си Фростулф.
