Момичето, което обичаше Том Гордън – Стивън Кинг
Миг невнимание от страна на дете и то се губи в зловещата гора край Нова Англия, където от всеки ъгъл дебне нещо със зъби, нещо, което се храни с ужас и отчаяние, нещо което ще чака момичето да полудее тотално от страх, преди да нанесе своя удар. Запознайте се с 9-годишната Триша Макфарланд – „Момичето, което обичаше Том Гордън“, която само за няколко дена ще порасне с години, благодарение на жестокия сблъсък с природата и с тайните, които крие гората. Романът на Стивън Кинг излезе в ново издание с логото на ИК „Сиела“ и с нов превод от английски, дело на Слави Ганев.
Момичето, което обичаше Том Гордън
Това е история за тихия ужас, който се крие в непознатото, в сенките отвъд периферното ни зрение. За нещо, което набъбва бавно в мрака на ума, като обвивката на гниещ плод в летен ден.
„Светът има зъби и те са готови да те сдъвчат във всеки един момент“ – звучи ли ви познато? Така започва романът на Стивън Кинг „Момичето, което обичаше Том Гордън“, чието издание с нов превод е вече в книжарниците. Публикуван за първи път през 1999 г. на английски език, психологическият трилър разказва зловеща история за човешкото оцеляване, за страха, за силата на волята и за необходимостта от вяра.
Стивън Кинг демонстрира своето майсторство да превърне нещо обикновено и тривиално, като гора в летен ден, в арена на ужаса. С внимание към детайла, като опитен психолог, Краля ни въвежда в света на страховете, видени през очите на едно малко момиче и подсилвани от типично детския начин на мислене.
В „Момичето, което обичаше Том Гордън“ Кинг ни отвежда в горите на Нова Англия, където 9-годишната Триша Макфарланд се озовава в ранна юнска утрин. В опита си да избяга от поредния семеен скандал, Триша губи за секунди следите на майка си и 14-годишния си брат и се оказва сам сама из горите на националния туристически панорамен път през Апалачите. С един обяд в раницата и с уокмен, по който може да слуша мачовете на любимия си бейзболен отбор и изявите на легендарния питчър Том Гордън, Триша се опитва да намери пътя към къщи, но всяка следваща крачка я отдалечава все повече и повече.
„Момичето, което обичаше Том Гордън“ не е роман за чудовища. Това е история за тихия ужас, който се крие в непознатото, в сенките отвъд периферното ни зрение. За нещо, което набъбва бавно в мрака на ума, като обвивката на гниещ плод в летен ден. Нещо, което може да е истинско, а може и да е само във въображението на едно уплашено дете.
В „Момичето, което обичаше Том Гордън” писателят проследява мислите на едно дете, което за няколко дена пораства с години благодарение на сблъсъка си с природата. Дете, което достига до ръба на смъртта и там открива истинската сила на живота.
Макар Том Гордън от романа да е измислен герой, действително съществува питчър с клоузърска роля, играл в бейзболния отбор „Бостън Ред Соск”, който носи това име. През 1998 г. Том „Флаш“ Гордън записва 44 спасявания – 43 от които поредни, поставяйки рекорд за Американската лига – и оглавява класацията в САЩ.
Момичето, което обичаше Том Гордън – Стивън Кинг
Откъс
Майка ѝ разместваше мебелите – това бе първата мисъл на Триша, когато се свести. При втората си спомни, че татко я беше завел на пързалката в Лин, а онова, кое то чуваше в момента, е звукът от кънките на децата, кои то минаваха по старата рампа. Тя инстинктивно зае ембрионална поза, надавайки хриплив тих писък. Тогава заваля.
Триша седна и сложи отново бейзболната си шапка, която по-рано беше паднала, без тя дори да забележи. Изстена, все едно някой я беше хвърлил в студено езеро (всъщност чувството беше точно такова). Изправи се, залитайки. Проехтя гръм и светкавицата остави пурпурна драскотина в небето. Както си седеше и от носа ѝ се стичаше вода, а косата се спускаше тежко по страните ѝ, видя един висок, полуизсъхнал смърч в долината под нея, кой то внезапно се взриви и разпадна на две пламтящи половини. Само след миг дъждът се лееше из ведро, а падината надничаше, едва загатната от сивкава пелена.
Върна се в гората, за да намери заслон под дърветата. Коленичи, отвори раницата и извади синия дъждобран. Облече го („По-добре късно, отколкото никога“, както би казал баща ѝ) и седна на едно паднало дърво. Главата ѝ още беше замаяна, а клепачите – подути и сърбяха. Короните над нея спряха част от дъжда, но не всичко. Валежът беше яростен. Триша вдигна качулката на дъждобрана и заслуша как капките барабанят по нея като по покрива на кола. Съзря неизменния рояк буболечки, танцуващ пред нея, и замаха упорито с ръка.
„Нищо не ги пъди, все са гладни. Направо са ми изяли клепачите, докато бях припаднала. Цялото ми тяло ще изядат, когато умра.“, помисли си тя и заплака отново – този път тихичко и отчаяно.
Продължи да размахва ръце, докато хлипаше. Подскачаше при всяка гръмотевица. Без часовник и слънце времето не съществуваше. Единственото, кое то Триша знаеше, бе, че седи там – дребен силует със син дъждобран, свит край дънера на паднало дърво, докато гърмежите заглъхваха на изток подобно на оттеглящ се, ала все още гневен бик. Дъждът се стичаше по нея. Комарите жужаха. Един от тях се свря под дъждобрана. Тя притисна с палец найлона от външната страна и шумът моментално спря.
– Ето – каза тя печално. – Така ти се пада. Смачкан си.
Надигна се, за да стане, и коремът ѝ изкъркори. Досега не беше чувствала глад, но ето че и това се случи. Мисълта, че се е изгубила за достатъчно дълго, че да огладнее, бе ужасна сама по себе си. Зачуди се какви ли зловещи неща ѝ предстоят, но не можа да прозре отговора.
„Може би нито едно – каза си тя. – Хей, момиче, радвай се – може би всичко страшно е вече минало.“
Триша свали дъждобрана. Преди да отвори раницата, се огледа печално. Беше мокра от глава до пети и цялата покрита с иглички след припадъка – първият припадък в живота ѝ.
Трябваше да каже на Пепси – ако можеше да се приеме, че отново ще види Пепси.
– Не започвай с това – каза тя и откопча катарамите на раницата.
Извади всичко, кое то си беше подготвила за ядене и пиене.
Подреждаше нещата в редица на земята. При вида на хартиения пакет с обяда коремът ѝ изкъркори яростно. Колко ли беше часът? Някакъв потаен инстинктивен часовник, прикрепен към метаболизма ѝ, предположи, че е към три следобед – бяха изминали осем часа, откакто бе мляскала корнфлейкс за закуска, и пет, откакто бе поела по онази безкрайна, идиотска просека.
Три часа. Може би дори четири.
