Какви са грешките на българските политици?
Журналистът Григор Николов проследява историята на българската външна и вътрешна политика от края на XIX век до наши дни, за да посочи „Грешките на българските политици“. Авторът разглежда повратни точки в историята на България, като част от Европа, и прави опит да даде логичен отговор на въпроса защо българските политици продължават да се лутат без ясен курс десетилетия наред.
Журналистът Григор Николов се позовава на непубликувани документи от Държавна агенция „Архиви“ и Комисията по досиетата в подробното си изследване „Грешките на българските политици”. В книгата са разгледани наболели теми в родната история от 1941 г. до днес, като авторът обръща специално внимание на българските интереси и Тристранния пакт, героизма на Балканската война и обезсмислянето му, възгледите на Лев Троцки върху българския политически живот и др.
„Грешките на българските политици“ е мащабно изследване, което променя наложените представи за политиката на Третата българска държава. Детайлният обзор на Николов в книгата недвусмислено води до заключението: „Политическият ни опит показва, че винаги сме се връзвали със силните на деня и никога с могъщите в перспектива.“
Григор Николов е журналист с над 30-годишна практика и повече от 2000 публикации в периодичния печат. Завършил е българска филология с втора специалност „История“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Интересите му към неизвестни теми в родната история датират от средата на 80-те години на миналия век с първите му материали в списание Родолюбие, орган на Комитета на българите в чужбина. През 2004 г. печели престижната награда „Паница“ за журналистическо разследване на историята, придобиването, използването и трактовката на проблема на кого са т.нар. Царски имоти, която предизвика доста диспути и полемики в медиите и послужи за основа на няколко съдебни дела на заинтересованите страни. Автор е също на книгите „Български загадки“ – първа и втора част. Последната му книга „Грешките на българските политици“ е част от поредицата на издателство „Сиела“ Historia Incognita, в която срещаме още заглавията „Тайните операции, които промениха света“ на Тодор Бояджиев, „Похитеното съкровище на богомилите“ от Христо Буковски, „Последните войводи“ на Андрея Илиев, „Завоите на българската история“ на Валентин Бояджиев, „Сивия вълк. Бягството на Адолф Хитлер“ от Саймън Дънстън и Джерард Уилямс и др.
Грешките на българските политици, Григор Николов
Българските интереси и Тристранният пакт
Откъс
1 март 1941. Около 7 часа Богдан Филов в дома си се приготвя да тръгне към Виена. Той е недоспал. Предната вечер се е прибрал след полунощ заради последни политически приготовления. Бил е на аудиенция при цар Борис III, след което е имало извънредно заседание на Министерския съвет. Още преди срещата с царя е наръчал на външния министър в правителството му да уведоми посланиците на СССР, Турция и Югославия, че България се включва в Тристранния пакт. Наредил е и пълномощните ни министри в Москва, Анкара и Белград да съобщят на съответните правителства, че на следващия ден германски войски ще преминат през България.
Още незавършил сутрешните си приготовления, иззвънява телефонът. Отсреща е глас на служител в немската легация, както тогава се нарича посолството в София. След обичайната размяна на любезности му съобщават, че трябва да изчака с тръгването, докато му се обадят отново. Поканата идва малко след 9 часа. Трябвало е да излетят в 7.30 със самолет, същия като този, с който лети Хитлер, и управляван от неговия пилот Бауер. Предния ден той се е приземил на летището в Божурище, но при маневрата е потънал в калта. Наложило се в първите часове на 1 март да го издърпат трактори, след което трябвало да се извърши и задължителна проверка за годността му. С два и половина часа закъснение, в 10.00, „Кондор“-ът, в който са министър-председателят на България, главният секретар на Министерството на външните работи Димитър Шишманов, началникът на кабинета на Богдан Филов Георги Серафимов, секретарят на цар Борис III Станислав Балан и немският посланик в София барон Херберт фон Рихтхофен, излита към Виена. В австрийската столица към тях ще се присъединят българският пълномощен министър в Берлин Първан Драганов и консулът ни в австрийската столица Ходжов. Струва ли си да се запитаме, след като се подписва такъв важен държавен акт, защо в самолета не са цар Борис III, председателят на Народното събрание Никола Логофетов, министърът на външните работи Иван Попов. Не, защото включването на България към Тристранния пакт е решено отдавна, а самото подписване е формалност. Всъщност министърът на външните работи внезапно се е разболял и това е причината да не е в самолета. Само след два дни той напълно оздравява, а в Министерския съвет се говори, че болестта му е била мнима.
На всичкото отгоре в последните дни на февруари журналистите от американски, английски и руски вестници са надушили нещо и отправят официално запитване до Берлин дали във Виена не предстоят важни събития. От „Вилхелмщрасе“, както тогава наричат германското външно министерство, отговарят, че там официално нищо не е известно за подобни събития. Този отговор обаче не удовлетворява и следва уточнението, че напоследък много се говорело за „подобни събития“. Отговорът е: „Трябва да се съжалява“. Следва още по-логичният въпрос дали, след като предаде акредитивните си писма на фюрера, японският посланик генерал Ошима щял да замине за Виена. Този път напълно в дипломатическите традиции, важащи и до днес, германското външно министерство казва, че то не може да дава сведения за плановете на посланика.
Тук се налага връщане назад във времето. На 27 септември 1940 година в голямата зала на новото канцлерство на Райха в Берлин е подписан тристранен договор между Германия, Италия и Япония, който по-късно става известен като Тристранния пакт. Още в началото му е отбелязано, че „Германското, италианското и японско правителство смятат като предварително условие за установяването на един дълготраен мир всяка държава да получи в света пространството, което є се пада. Те решиха, прочее, да вървят рамо до рамо и да организират взаимното си сътрудничество в Азия и в европейските области, като тяхната цел ще бъде да създадат и да запазят един нов ред на нещата, който да е с състояние да помага за добруването и благоденствието на народите, които обитават тия области.
Освен това трите правителства желаят да разширят това сътрудничество и за народи, които живеят в другите части на земното кълбо и които са разположени да насочат своите усилия в същото направление, за да бъде чрез това сътрудничество осъществен най-после техният стремеж към световен мир.“
След това се уточнява, че Япония признава и зачита италиано-германския стремеж за един нов ред в Европа, както и че Италия и Германия признават и зачитат правото на Япония за създаване на един нов ред в Азия. Член 5 на пакта обаче отбелязва, че и трите страни с тоя договор „В никакъв случай не засягат политическото положение, което понастоящем съществува между всяка една от трите договарящи страни и СССР.“
Поканена да се присъедини е и България. Цар Борис и българското правителство тогава отказват с мотива, че пазят неутралитет. Дали?
По време на два и половина часовия полет към Виена на 1 март времето е слънчево, а това кара Богдан Филов съвсем и да не подозира за лошата поличба и калта, в която е попаднал личният пилот на фюрера. Както ще се окаже по-късно – не само той.
На летището във Виена военен оркестър свири химните на България и Германия и немски бойни маршове. Зад българския министър-председател е почетна рота, а пред нея гордо пристъпва Йоахим Улрих Фридрих Вили фон Рибентроп, външен министър на Третия райх и личен съветник на Хитлер по външната политика. Докато изминават двадесетината километра до двореца „Белведере“, където ще бъде официалното подписване на договора, Рибентроп и Филов уточняват последни подробности. Българският министър-председател се сеща, че влизането ни в пакта обезсилва военния протокол за неучастието ни в бойни действия. Рибентроп обаче го успокоява, че за нас такава възможност нямало да се яви, защото опасност можело да има само от Турция, но тя пък била обещала на Хитлер „да мирува“. Филов обаче напомня желанието на фюрера нашата войска да не се намесва във военните действия. Рибентроп пак уверява, че немците няма да поискат нищо от нас, с което ние не сме съгласни.
По това време Хитлер е отседнал в хотел „Империал“ и също не присъства на подписването на акта. Двамата с цар Борис III са уточнили и най-малките подробности предварително. Над хотела се веят нацистките знамена, а хилядно множество чака фюрера да се появи, за да го приветства. Българската делегация пък е настанена за кратка почивка в хотел „Бристол“, над която се люлеят унгарски и български знамена.
Богдан Филов подписва влизането на България в Тристранния пакт в 13.30. Следват още 64 подписа. След това Рибентроп, граф Галеацо Чано, едва 38-годишниият министър на външните работи на Италия, но пък предвидливо женен от 1930 г. за дъщерята на Дучето Мусолини Едда, и Богдан Филов се оттеглят на поверителен разговор във фоайето на залата. Двамта му предават писма, с които Германия и Италия уверяват новия си съюзник, че той ще получи излаз на Бяло море от устието на Струма до устието на Марица – с други думи от бившето село Крушево, сега Неа Кердилия, на 50 километра западно от Кавала, до Ферес – или около 230 километра. Чано и Рибентроп нареждат това да се пази в най-голяма тайна и да се разгласи само след съгласието на Германия и Италия.
Останалото са подробности. Следва обяд, на който от страна на Германия присъстват Хитлер и фелдмаршал Вилхелм Кайтел. Отдясно на Хитлер е Богдан Филов, а отляво – граф Чано. До него стои фелдмаршал Кайтел и докато обядват, двамата с българския министър-председател си говорят за новото преразпределение на света и какво ще получи България. Българските искания отдавна са били поставени не само пред германците, но и пред Англия, СССР и САЩ, но само Хитлер е склонил да ги удовлетвори, докато СССР е признал справедливостта им.
На вечерята в хотел „Бристол“ Рибентроп е придружаван от директора на пресата на Третия райх Шмит, а Филов – от Първан Драганов. Министърът ни в Берлин започва да развива на Рибентроп своите теории за нуждата от една голяма България, която да включва земите от Мидия (малко селце на Черно море под Резово) до Енос, близо до устието на Марица, както и Македония. Това са българските мечти, останали от Санстефанския мирен договор. Шмит обаче с насмешка го прекъсва и казва, че тези теории на българина вече били добре известни в Германия. Колкото до Македония, тя е договорена в хода на предварителните преговори.
