Кратка история на почти всичко – Бил Брайсън
Изтъкнатият журналист и популяризатор на науката Бил Брайсън разказва повече от увлекателната „Кратка история на почти всичко” (ИК „Сиела“). След близо година отсъствие от книжния пазар в България, утвърдилата се като една от най-знаковите книги в съвременния научно-популярен свят, излиза в ново издание.
Знаете ли на какво разстояние от нас е Юпитер? Питали ли сте се някога какво ще стане при евентуален сблъсък на Земята с астероид? А на какво се дължат масовите пет измирания на видове, които на няколко пъти са застрашили бъдещето на живота на нашата планета? Отговорите на тези и множество други въпроси, свързани със зараждането на живота и еволюцията на видовете на Земята, ни дава видният англо-американски журналист и популяризатор на науката Бил Брайсън. От научно-популярната му книга „Кратка история на почти всичко“, която излиза в ново редактирано издание у нас след година отсъствие от книжарниците, научаваме ключови факти и интересни открития в сферата на съвременната физика, астрономия, биология, генетика, геология и за развитието на природните науки като цяло, през последните сто години.
Кратка история на почти всичко
Една от най-знаковите книги в съвременния научно-популярен свят.
Макар Брайсън да борави умело с перото и като журналист, и като писател, той не е учен и дори признава, че преди да започне работа по „Кратка история на почти всичко“ е бил недоволен от собствените си познания в сферата на науката. Като четящ човек обаче, опитващ се да намери повече достъпна информация по научни въпроси, той забелязал, че такава почти не се намира. „Сякаш те искат да запазят хубавото скрито, като правят всичко да изглежда неразбираемо”, казва той за авторите на учебници. Така изпълнената му с любопитство същност и талантът му на пишещ раждат изданието, което днес е една от най-знаковите научно-популярни книги в световен мащаб. Изцяло научно подкрепена с факти и примери и написана на достъпен за широка аудитория език, „Кратка история на почти всичко“ събира на едно място сложни концепции като Големия взрив, еволюцията, тектониката, размера на ядрото на атома и дори квантовата физика, обяснявайки ги по увлекателен начин.
Голяма част от книгата е посветена на забавните истории зад големите научни открития, на ексцентричния характер на учените, както и на странните стечения на обстоятелствата, които са довели до научния прогрес. Написаното от Брайсън не изисква задълбочени предварителни познания по физика, нито умения за разрешаване на сложни задачи и формули, а единствено жажда за знания, любопитство и въображение.
„Кратка история на почти всичко” е отличена с престижната европейска награда „Декарт” за популяризиране на науката през 2005 г. Новото издание е в превод от английски на Маргарита Хаджиниколова и с корица на художника Дамян Дамянов.
Кратка история на почти всичко – Бил Брайсън
Откъс
Самотната планета
Не е лесно да си организъм. Доколкото знаем засега, в цялата вселена има само едно място, което поддържа живот – незабележим аванпост на Млечния път, наречен Земя, но дори и там това става с доста неохота.
От дъното на най-дълбоката океанска падина до върха на най-високата планина – зоната, която обхваща почти цялото известно нам пространство с живот, има само около двайсетина километра – не е много спрямо обширността на космоса като цяло.
За човека дори е още по-зле, тъй като се оказва, че принадлежим към тази част от живите неща, които преди 400 милиона години са взели прибързаното и авантюристично решение да изпълзят от моретата, да станат сухоземни и да дишат кислород. Вследствие на това не по-малко от 99,5% от обитаемото пространство в света по обем според сегашните оценки е по-принцип – а практически напълно – негодно да поддържа живота ни.
Не е само това, че не можем да дишаме във водата, но не сме в състояние да понасяме налягането. Тъй като водата е около 1300 пъти по-тежка от въздуха, налягането се покачва бързо при спускане надолу – с по една атмосфера на всеки десет метра дълбочина. На сушата, ако се изкачите на височина сто и петдесет метра – например на върха на Кьолнската катедрала или Вашингтонския обелиск, – промяната в налягането ще бъде толкова незначителна, че почти няма да я забележите. На същата дълбочина под водата обаче вените ви ще се сплескат, а дробовете ви ще се свият до приблизителните размери на кутия кока кола. Изумително е, че има хора, които наистина се гмуркат до такива дълбочини без дихателни апарати, само за да се забавляват в спорт, наречен свободно гмуркане. Очевидно се смята за освежаващо преживяване вътрешните ви органи да бъдат грубо деформирани (макар вероятно да не е толкова освежаващо, когато те възвръщат предишните си размери при изплуване на повърхността). За да достигнат такива дълбочини обаче, гмуркащите се трябва да бъдат теглени надолу и то доста силно с тежести. Най-дълбокото, до което някой е стигнал без помощ и е останал жив, за да ни разкаже след това, е италианецът Умберто Пелизи, който през 1992 г. се гмурнал до дълбочина седемдесет метра, постоял за част от секундата и след това се устремил към повърхността. По хоризонтала седемдесет метра превишава с малко дължината на един блок в Ню Йорк Сити. Така че и при най-екстравагантните ни каскади едва ли можем да твърдим, че сме господари на бездната.
Другите организми, разбира се, успяват да се справят с налягането при големи дълбочини, въпреки че как го правят някои от тях е загадка. Най-дълбоката точка в Тихия океан е Марианската падина. Там, на около 11 километра надолу, налягането се увеличава до над един тон на квадратен сантиметър. Успели сме само веднъж за кратко време да изпратим там хора в солиден водолазен съд, а там живеят колонии амфиподи – вид ракообразни организми, подобни на скаридите, но прозрачни, които оцеляват въобще без всякаква протекция. Повечето океани, разбира се, са по-плитки, но дори при средна океанска дълбочина от четири километра налягането е еквивалентно на това да бъдете смачкани под камара от четиринайсет камиона, натоварени с цимент.
Почти всички, включително и авторите на някои популярни книги по океанография, приемат, че човешкото тяло ще бъде смачкано от огромното налягане на дълбокия океан. Всъщност, изглежда, че не е така. Тъй като самите ние до голяма степен сме изградени от вода, а водата е „наистина некомпресируема – по думите на Франсиз Ашкрофт от Оксфордския университет – тялото остава със същото налягане като това на заобикалящата го вода и не се смачква на голяма дълбочина“. Газовете вътре в тялото, особено в дробовете, са тези, които предизвикват проблеми. Те наистина се сгъстяват, въпреки че не се знае при каква точка сгъстяването става фатално. До съвсем наскоро се смяташе, че всеки, който се гмурне до около сто метра, ще умре болезнено, тъй като дробовете му ще имплодират или стената на гръдният кош ще се смачка, но тези, които се занимават със свободно гмуркане, непрекъснато доказват, че не е така. Изглежда, според Ашкрофт, че „човекът навярно има повече прилика с китовете и делфините, отколкото се очакваше“.
Много други неща обаче могат да се случат не както трябва. По времето на водолазните костюми – тези, които са били свързани с повърхността посредством дълги маркучи – водолазите понякога ставали жертва на ужасното явление, известно като „изстискване“. Това ставало, когато повърхностната помпа спирала да работи, което причинявало катастрофална загуба на налягане в костюма. Въздухът напускал костюма с такава сила, че безпомощният водолаз буквално бил изсмукван към каската и маркуча. Когато го извадели на повърхността, „всичко, което било останало в костюма, било костите му и остатъци от плът“ – пише биологът Дж. Б. С. Холдейн през 1947 г., като добавя за невярващите „това наистина се е случвало“.
(Между другото, първоначалната водолазна каска, конструирана през 1823 г. от англичанина Чарлз Дийн, била предназначена не за гмуркане, а за огнеборците. Наричала се „димна каска“, но тъй като била направена от метал, била гореща и неудобна и, както Дийн скоро установил, огнеборците нямали особено желание да влизат в горящи сгради с каквато и да е формено облекло, и особено с нещо, което се нагрявало като чайник и те правело тромав. За да не загуби инвестицията си в това облекло, Дийн го пробва под вода и открива, че е идеално при подводни спасителни работи.)
Най-големият страх, свързан с дълбокото обаче, били конвулсиите от кесонна болест – не само защото са неприятни, макар че наистина са такива, а защото вероятността да се получат е голяма. Във въздуха, който дишаме, има 80% азот. Когато човешкото тяло попадне под налягане, азотът става на малки мехурчета, които попадат в кръвта и тъканите. Ако налягането бъде променено твърде бързо – както при много бързо изплуване на водолаз – мехурчетата, останали в тялото, ще започнат да пръскат и искрят точно както при току-що отворена бутилка шампанско, като запушват малките кръвоносни съдове и отнемат кислорода на клетките, причинявайки толкова мъчителна болка, че пострадалите се прегъват на две в агония.
Кесонната болест е професионално заболяване при гмурците за сюнгери и перли от незапомнени времена, но не привличала особено внимание в Западния свят до деветнайсети век, а ако това ставало, то било само сред хора, които въобще никога не се мокрели (или поне не били много мокри и то обикновено само до глезените). Това били т. нар. кесонни работници. Кесоните (които всъщност дали името на описаното страдание) били отворени отдолу сухи камери, които се използвали в речните корита, за да улесняват построяването на междинни мостови опори. Те били пълни с компресиран въздух и често след като работниците излизали след продължителен период на работа в това изкуствено налягане, изпитвали леки симптоми на изтръпване или сърбеж по кожата. Но някои от тях изпитвали по-продължителна болка в ставите и понякога припадали в агония, а се случвало и никога да не се изправят отново.
Всичко това било много озадачаващо. Понякога работниците си лягали и се чувствали добре, но се събуждали парализирани. Понякога въобще не се събуждали. Ашкрофт разказва история, свързана с директорите на нов тунел под Темза, които имали банкет, за да честват предстоящия край на строежа му. Те били смаяни, когато шампанското не започнало да искри, когато било отпушено в компресирания въздух на тунела. Обаче, когато накрая излезли на чист въздух вечерта в Лондон, мехурчетата изведнъж започнали да бълбукат в храносмилателния им тракт.
Освен напълно да се избягва среда с високо налягане, има само две решения, които са надеждни срещу кесонната болест. Първото е да се излагате на промяна в налягането само за много кратко време. Ето защо свободно гмуркащите се, които споменах по-рано, могат да се спускат до дълбочини от сто и петдесет метра без странични ефекти. Те не остават достатъчно дълго, за да може азотът в тяхното тяло да се разтвори в тъканите им. Другото решение е да изплуват нагоре на внимателно преценени етапи. Това позволява на малките мехурчета азот да се разпръснат безопасно.
