Опознай своя мозък, за да познаваш себе си
Мозъкът. Това си ти – Дейвид Игълман
В ценното изследване „Мозъкът. Това си ти“ (ИК „Сиела“) известният американски невробиолог Дейвид Игълман се обръща към науката, за да ни разкаже как животът ни оформя нашия мозък и как нашият мозък оформя живота ни. Книгата е част от мащабния едноименен проект на Игълман, който е сценарист и водещ на телевизионната поредица по BBC „Мозъкът“, обявена от New York Times за едно от най-добри телевизионни предавания за 2015 г.
Изтъкнатият американски учен Дейвид Игълман ни повежда на интригуващо пътешествие из дебрите на собствения ни мозък в книгата си „Мозъкът. Това си ти“. Невробиологът обяснява на разбираем език случващото се в главите ни, ориентирайки ни смело и непоколебимо към и в нашия вътрешен космос – където, в гъстата плетеница на милиарди неврони и необятен брой връзки между тях, се материализира нещо, което едва ли сме очаквали да видим точно там: нашата същност.
Книгата на Игълман предлага по-широка перспектива на разбирането и познанието за начина, по който функционира сивото ни вещество. В „Мозъкът. Това си ти“ авторът ни подсказва скритите в собствения ни мозък отговори на ключови въпроси: кои сме ние, що е действителност, как вземаме решения, кои ще бъдем…
В предговора на изданието Игълман обобщава: „По-доброто разбиране на мозъка хвърля светлина върху онова, което смятаме за реално в личните ни отношения, и онова, което смятаме за необходимо в социалната ни политика.“
Изданието съдържа речник, който разяснява често употребяваните в книгата понятия. Преводът от английски език е на Елена Филипова, превеждала също „Как работи умът“ и „По-добрите ангели на нашата природа“ на Стивън Пинкър, „Подсъзнателното“ на Ленард Млодинов, „След Вавилон: аспекти на езика и превода“ на Джордж Стайнър и др. Корицата на „Мозъкът. Това си ти“ е на художника Дамян Дамянов.
Дейвид Игълман определя себе си като „невроучен през деня и писател през нощта“. През 1993 г. завършва специалност Британска и Американска литература в университета Райс в Хюстън, Тексас, прекарвайки първата година от следването си в чужбина – в Оксфордския университет. Докторантската си степен по Невробиология защитава в Медицинския колеж Байлър в Хюстън, Тексас, през 1998 г., а впоследствие специализира и в Института по биология Солк в Сан Диего, Калифорния.
Умел популяризатор на науката, Игълман редовно изнася лекции в Станфордския университет и в редица други престижни учебни заведения. Негови изследвания са публикувани в множество издания – от Science до Nature. Автор е и на няколко книги, а „Мозъкът. Това си ти“ е първият му труд, който излиза на български език. Игълман е сценарист и водещ на телевизионната поредица по BBC „Мозъкът“, която е в списъка на New York Times за най-добри телевизионни предавания за 2015 г. Игълман е носител на отличията Guggenheim Fellowship и Science Educator of the Year на Society for Neuroscience.
Откъс от „Мозъкът. Това си ти“, Дейвид Игълман
Тийнейджърските години
Само допреди двайсетина години все още се смяташе, че мозъчното развитие до голяма степен е приключило в края на детството. Но сега вече знаем, че процесът на изграждане на човешкия мозък отнема до 25 години. Тийнейджърските години са период на толкова важна невронна реорганизация и промяна, че оказват драматично влияние върху това как изглежда личността ни. Докато ние добиваме вида си на възрастни, хормоните, препускащи из телата ни, предизвикват видими телесни изменения – невидимо обаче нашият мозък преминава през също толкова монументални промени. Тези промени обагрят силно начина, по който се държим и реагираме на света около нас.
Една от тези промени е свързана с възникващото усещане за „аз“, а редом с него и със самосъзнанието.
За да добием представа за действието на тийнейджърския мозък, ние проведохме един прост експеримент. С помощта на моя аспирант Рики Савджани помолихме доброволци да седнат на табуретка във витрината на магазин. След това дръпнахме завесата, разкривайки доброволеца, гледащ към света навън – за да бъде зяпан от минувачите.
Преди да ги поставим в това социално неловко положение, ние екипирахме всички доброволци, за да можем да измерим емоционалната им реакция. Вързахме ги към устройство, измерващо кожно-галваничната реакция (КГР), удобен показател за тревожността – колкото повече се отварят потните ви жлези, толкова по-голяма ще е проводимостта на кожата ви. (Това, между другото, е същата технология, която се ползва и в детектора на лъжата, или теста с полиграф.)
В нашия експеримент участваха и възрастни, и тийнейджъри. При възрастните наблюдавахме стресова реакция поради втренчените погледи на непознатите, точно както се очакваше. При тийнейджърите обаче същото преживяване хвърли емоциите им в свръхтурбуленция: те бяха много по-разтревожени – някои до разтреперване, – докато бяха гледани.
Защо е тази разлика между възрастните и младежите? Отговорът е свързан с една област на мозъка, наречена медиална префронтална кора (мПФК). Тази област се активира, когато мислите за себе си – и особено за емоционалното значение на дадена ситуация за самите вас. Д-р Лия Съмървил и нейни колеги от Харвардския университет открили, че с преминаването от детството към юношеството мПФК става все по-активна в социални ситуации, достигайки максимум около петнайсетата година. На този етап социалните ситуации носят голяма емоционална тежест, водейки до себецентрирана стресова реакция с голяма интензивност. Тоест в юношеството мисленето за собственото аз – т.нар. „самооценка“ – е с висок приоритет. За разлика от това, възрастният мозък е свикнал със собственото си аз – така както с времето се разносват новите обувки – и съответно възрастният не се притеснява чак толкова да седи във витрината на магазин.
Освен социалното неудобство и емоционалната хиперчувствителност, тийнейджърският мозък е така нагласен, че да поема рискове. Дали ще е бързо каране, или изпращане на голи снимки, рисковото поведение е по-изкушаващо за тийнейджърския мозък, отколкото за възрастния. Това до голяма степен е свързано с начина, по който реагираме на възнагражденията и стимулите. Докато преминаваме от детството към юношеството, мозъкът проявява засилена реакция към възнагражденията в онези свои зони, които са свързани със стремежа към удоволствие (една от тях се нарича nucleus accumbens, или прилежащо ядро). При тийнейджърите активността тук е толкова висока, колкото и при възрастните. Има обаче един важен факт: активността в орбитофронталната кора – свързана с вземането на ръководни решения, с вниманието и симулацията на бъдещи последици – при тийнейджърите все още е същата като при децата. Зрялата система за стремеж към удоволствие, съчетана с незряла орбитофронтална кора, означава, че тийнейджърите са не само емоционално хиперчувствителни, но и по-малко способни от възрастните да овладяват емоциите си.
Нещо повече. Съмървил и екипът ѝ имат идея защо натискът на връстниците оказва толкова силна принуда върху поведението на тийнейджърите – областите, участващи в социалните съображения (като мПФК), са по-тясно свързани с някои други мозъчни области, които превръщат мотивите в действия (стриатума, или ивичестото тяло, и неговата мрежа от връзки). Това, предполагат от екипа, би могло да обясни защо вероятността тийнейджърите да поемат рискове е по-голяма, когато приятелите им са наоколо.
Начинът, по който възприемаме света като тийнейджъри, е следствие от един променящ се мозък, който се движи напълно по разписание. Тези промени ни правят по-себецентрирани, по-склонни към рискове и по-податливи към поведение, мотивирано от връстниците. За разстроените родители по целия свят това носи едно важно послание: кои сме ние като тийнейджъри не е следствие само на избор или нагласа, а резултат от един период на интензивна и неизбежна невронна промяна.
